Over the course of many years, without making any great fuss about it, the authorities in New York disabled most of the control buttons that once operated pedestrian-crossing lights in the city. Computerised timers, they had decided, almost always worked better. By 2004, fewer than 750 of 3,250 such buttons remained functional. The city government did not, however, take the disabled buttons away—beckoning countless fingers to futile pressing.
Initially, the buttons survived because of the cost of removing them. But it turned out that even inoperative buttons serve a purpose. Pedestrians who press a button are less likely to cross before the green man appears, says Tal Oron-Gilad of Ben-Gurion University of the Negev, in Israel. Having studied behaviour at crossings, she notes that people more readily obey a system which purports to heed their input.
Inoperative buttons produce placebo effects of this sort because people like an impression of control over systems they are using, says Eytan Adar, an expert on human-computer interaction at the University of Michigan, Ann Arbor. Dr Adar notes that his students commonly design software with a clickable “save” button that has no role other than to reassure those users who are unaware that their keystrokes are saved automatically anyway. Think of it, he says, as a touch of benevolent deception to counter the inherent coldness of the machine world.
That is one view. But, at road crossings at least, placebo buttons may also have a darker side. Ralf Risser, head of FACTUM, a Viennese institute that studies psychological factors in traffic systems, reckons that pedestrians’ awareness of their existence, and consequent resentment at the deception, now outweighs the benefits. | В продължение на дълги години, без да вдигат много шум, властите в Ню Йорк деактивират повечето от контролните бутони, които някога управлявали светофарите на пешеходните пътеки в града. Те решили, че компютъризираните таймери почти винаги вършат по-добра работа. До 2004 година по-малко от 750 от 3,250-те такива бутони продължават да работят. Градската управа обаче не премахва деактивираните бутони, привличайки безброй пръсти да натискат напразно. Първоначално бутоните оцеляват поради разходите по премахването им. Но се оказва, чe дори и недействащите бутони си имат своята цел. „Пешеходците, които натиснат бутона, е по-малко вероятно да пресекат, преди да се появи зеленото човече“, казва Тал Орон-Гилад от университета Бен-Гурион в Негев, Израел. Позовавайки се на своите изследвания върху поведението на пешеходни пътеки, тя отбелязва, че хората са по-склонни да се подчинят на система, която претендира, че се вслушва в техния принос. „Недействащите бутони пораждат подобен плацебо ефект, защото хората харесват привидния контрол над системите, които използват“, казва Ейтан Адар, експерт по взаимодействието човек-компютър в университета Мичигън, Ан Арбър. Д-р Адар отбелязва, че неговите студенти често проектират софтуер с бутон „запази“, който може да се натисне, но няма друга цел, освен да всява увереност у потребителите, които не са наясно, че ударите им по клавишите така или иначе се записват автоматично. „Стичайте това“, казва той, „за нотка благородна заблуда, която се противопоставя на студенината, присъща на машинния свят.“ Това е една от гледните точки. Но, поне на пешеходните пътеки, плацебо бутоните може би имат и тъмна страна. Ралф Рисър, директор на FACTUM, виенски институт, който изследва психологическите фактори при системите за движение по улиците, смята, че осведомеността на пешеходците за тяхното съществуване и последвалата ненавист към заблудата вече надхвърлят ползите. |